За книгата: година / За автора Френският философ Мишел Фуко (1926–1984), дори 10 години след смъртта си, остава една от най-четените, изучавани и обсъждани в западът. Превърнал се в една от най-влиятелните фигури сред френските интелектуалци през 70-те години и идеен вдъхновител на цяло поколение философи и изследователи в най-различни области, Фуко и до днес е този, който „учи да се мисли”. Какво определя тази изключителна позиция на Фуко и особения му интерес към него? На първо място по самия начин на философстване: фундаментално недогматичен, никога не отговарящ, често провокиращ, винаги изострящ или преформулиращ проблема по такъв начин, че да се отвори възможността за нов поглед върху него, за нов обрат на мисълта. нагоре. Интересът към Фуко се дължи и на факта, че той въвежда в сферата на философското разглеждане и тематизира такива области на човешкото съществуване, които никога преди не са получавали вниманието на професионалните философи: лудост, клиника, затвор, сексуалност. Една от тези области е областта на дискурсивните практики, наричани от Фуко по различен начин: „дискурс“, „дискурс-мисъл“, „казани неща“, „архив“. В един момент мисълта на Фуко се фокусира конкретно върху дискурса, който действа като независим, самодостатъчен и саморегулиращ се авторитет, първичен по отношение на всички други практики и в известен смисъл ги управлява. По този начин подходът на Фуко се отличава от всички многобройни концепции за език, реч, знак и т.н., с които е богат 20-ти век, в публикуваната работа може да се види опит за самоопределение на Фуко по отношение на двете водещи направления на хуманитарната мисъл на нашето време: семиотиката, от една страна - тази, за която първичната реалност са самите "сурови", неинтерпретирани знаци, и херменевтиката, от друга, която, напротив, признава за първична реалност реалността на интерпретацията и субективността, която осъществява тази интерпретация. Самият Фуко се дистанцира и от двата, не само фино и проницателно, отбелязвайки трайните предимства на всеки подход, но също така разкривайки и проблематизирайки основните допускания и трикове на мисълта зад тях, чиято непоследователност принуждава Фуко да повдигне въпроса за изолиращия дискурс като автономна сфера, с присъщите й механизми на възникване и функциониране, разпространение и ограничаване. (“L'Archeologie du savoir”, 1969 и “L'Ordre du discours”, 1971) Този текст е интересен с преходния си характер, той ви позволява да видите движението на мисълта на Фуко, “кухнята” на неговата работа, в всъщност къде е авторът кога обсъжда херменевтика, семиология, структурализъм и т.н.? Най-вероятно в онова специално пространство на „археологическия” или „генеалогичния”, както по-късно ще го нарече Фуко, анализ, който включва възстановяването на предпоставките и условията за възможност на определени форми на мислене. И тук дистанцията на Фуко се оказва само обратната страна на неговата страстна ангажираност: опитът от четенето и разбирането на произведенията на Фуко показва без съмнение, че неговата критика е атакувана с най-голяма ярост всеки път върху това, от което е най-силно повлиян. Известни са признанията на Фуко за намеренията му да напише „археология на херменевтиката“, както и индикации за ролята, която структурализмът играе за него през 60-те години (достатъчно е да се каже, че подзаглавието на „Думите и нещата“ - „Археологията на Хуманитарно познание” - първоначално изглеждаше иначе: „Археологията на структурализма”). И в същото време уверения, че той никога не е бил „структуралист“ или „херменевтист“... Археологическият анализ, както може да се предположи, е за Фуко, наред с други неща, и може би преди всичко, метод за „дезидентификация, ” или на неговия език: „откъсване” от всички „временни” форми на мислене, инструмент за „критична работа на мисълта върху себе си”. Това е, което Фуко вижда като основна задача и смисъл на философстването 1 март 1994 г. Светлана Табачникова